Имало ли е робство, щом сме си останали християни?

Елин Пелин ми каза: „Запомни: Дъб в саксия не расте”. Бях на галаобяд в Метрополитън опера, когато убиха Кенеди.

Визитка:

Родена е на 15 декември 1934 г.

Сред най-великите оперни гласове на ХХ век

От 2001 година провежда майсторски класове в Нов български университет

Представителка е на златното поколение на Ла Скала.

В коронната си роля Тоска е пяла с Лучано Павароти, Пласидо Доминго и Хосе Карерас

Кавалер е на Ордена на Италия, 5 пъти е най-популярна личност на Италия и 2 пъти е музикант на годината.



Г-жо Кабаиванска, интервюто излиза в навечерието на Деня на Независимостта на България. Как една нация пази независимостта си?

Този въпрос е много сложен. Наскоро ми подариха книга отпреди 35 години, написана от царица Йоана за нейния живот в България. Тази жена си спомня всички български имена, един преврат, втори преврат, трети – с имената, с датите. Целият є живот в България, заедно с живота на цар Борис Трети. В този аспект тя говори и за независимостта българска – не като един ден, а като политика. Че всъщност след абдикирането на Фердинанд, който е бил за германската страна, Борис е бил за неутралитета на България и това е историческата роля на този цар. Той винаги е лавирал между Запада и Изтока и е намерил и равновесие. Макар че, може би, е платил с живота си, за да води независима политика.

Конкретният ден на Независимостта е обявяването на България за Царство, отхвърлянето на властта на султана. Сега, с днешна дата, аз си задавам друг въпрос – дали това петвековно турско робство наистина е било робство? Свързвам всички тези международни събития днешни, страшни, с този религиозен фанатизъм. Имало ли е робство, когато ние сме си останали християни? Нашите черкви са съществували. А сега на християните им режат гърлата! Значи тези отоманци, които са ни направили на роби, не са посегнали на най-святото, на същността на един народ. Защо сме оживели като българи, ако сме били под турско робство? Помните ли, че когато Тодор Живков реши да дава на турците български имена, те си отидоха в Турция? Така че това турско робство е било много прогресивно – хора от три религии – християни, евреи, мюсюлмани – са живеели мирно заедно. А днес в 2014 година да се колят хора за религия е ужасно! Това е някаква колективна лудост. Фанатизъм!

На 18 декември с галаспектакъла „Райна Кабаиванска представя звездите на операта” ще бъде отбелязана 80-годишнината ви. Искам да ви върна обаче към детството – Елин Пелин, Дечко Узунов, проф. Александър Балабанов гостуват в дома на родителите ви. Помните ли ги?

Знаете ли, че ги помня! Защото бяха и много хубави всичките или поне така ми се е струвало. Елин Пелин беше висок и хубав. Не се сещам по какъв повод, но помня какво ми каза веднъж: „Ти запомни: Дъб в саксия не расте”.

Бяха приятели с баща ми, който беше много вдъхновен човек. Рядка личност, винаги имаше вулкан от идеи. Беше ветеринарен лекар на пристанището в Бургас и така се запознали с майка ми, но винаги с много широки интереси. Пишеше книги например, псевдонимът му беше Малко Поло. Той направи „Балкантурист” и си спомням, че казваше на мен и братчето ми: „България може да стане Швейцария на Балканите”. Това е било преди 70 и повече години! Той направи първите хотели на Златни пясъци.

Освен това всичките художници и писатели му бяха приятели и той правеше културни бригади по селата. Водеше Елин Пелин да си чете разказите и актьори да рецитират. Нещо невероятно! Баща ми беше комисар по снабдяването едно време и така организираше нещата: „Ела да ми четеш в еди-кое-си село, а пък аз ще ти дам една луканка”.

Понеже в хотелите, които построи, сложи картини на българските художници, после го набедиха в буржоазност. Пролетариатът не е това... Но нека не ровим, болезнена е тази тема...

Болезнена е и темата за ДС. Според вас трябва ли да се отворят досиетата?

Стига с тази тема, колко години минаха! Моето не искам да го видя! Артистът трябва да се изявява, а пък в какъв режим ще го прави, е въпрос на случайност. Казват, че Караян е бил нацист? Не може да го обвиняваш в това само защото е почнал да работи в Нацистка Германия. Ами той се ражда, той е диригент, трябва да дирижира някъде. Това е режимът! Аз съм се родила тук и когато ми направиха договор за Метрополитън опера, отидох с червения паспорт да взимам американска виза. И се кълнях, че никога не съм била член на комунистическата партия, което е истина, че никога не съм била в младежки комунистически съюзи. Кълна се като нищо! Как няма да се кълна? Трябва да пея, аз съм артист, трябва да отида в Метрополитън! Отивам да си взимам българска виза в посолството и нашият посланик ми казва: „Пък ти като си в Ню Йорк, пооглеждай се малко, пък после ела да си поприказваме”. Викам: „Разбира се” Сигурно го има в моето досие, но никак не ме интересува. Отидете да го прочетете. Това е пътят на артиста – или ще се изявява, или ще стои вкъщи политически затворник.

Как преодоляхте подозренията към българката отвъд желязната завеса?

Италия е винаги страната на големите възможности. Спомням си, че веднага след моето пристигане там ми сложиха един полицай. Една седмица вървеше редовно след мен. Живеех в един мизерен пансион, с 4-5 стаи, на които се полагаше една баня. Затваряха ми топлата вода на душа, за да плащам повече на хазайката... Но това са ми най-хубавите спомени в края на краищата! Та, една вечер се връщам от урок при моята учителка, отварям голямата врата, за да вляза във входа, и полицаят се шмугва с мен, което не го беше правил дотогава. Хваща ме и иска да ме целува. А аз като едно балканско дете един страшен шамар му отвъртях и повече не го видях! Така че шпионството стигна дотам ­ до шамара и вече не съм враг на капитализма. Така се разрешаваха нещата в Италия. Обаче, когато отидох в Ню Йорк, прикрепиха към мен двама американци ­ едри грамадни, които бяха сигурно от FBI. Те ме придружаваха до сценичния вход и аз си влизам и си правя репетиция. Излизам – те са двамата и тръгват с мен, без да кажат една дума. Влизам в магазини, купувам си сиренце, хляб, те ­ с мен...

Това колко време продължи, вие пеете в Метрополитън петнайсет сезона?

Само първия. После решиха, че не съм опасна и че наистина пея.

С убийството на Георги Марков се заговори за „българския чадър”. Къде бяхте, когато стана то?

Нямам конкретен спомен. Май Пиер Увалиев ми каза за него. Помня обаче един голям официален обяд в Метрополитън опера, когато убиха Кенеди...

За президента или за брат му Робърт говорите?

За Джон. Бяхме с президента на гилдията на Метрополитън опера и се приближи един келнер и му каза нещо на ухото. Той веднага скочи и каза: „Господа, в този момент са застреляли нашия президент Джон Кенеди”. Била съм винаги в тези исторически събития, без да си дам сметка. Давам си я после, когато събитието стане история.

Малцина са чували, че в началото на 80-те години осъждате театър „Ла Скала” за неспазване на договора ви. Как стана това?

Все с някого се боря в живота, защото съм тип Пасионария. Трябваше да пея в „Манон Леско” и имах редовен договор със Скалата. Те обаче не направиха представление. Спомням си много добре, че пеех в Мюнхен, когато директорът на Ла Скала ми телефонира и каза „Знаеш ли, Райна, ние по технически причини не можем да направим „Манон Леско”. Аз ще дойда в Мюнхен, за да си говорим лично и да видим за догодина някаква опера, в която да пееш”. Всичко това се случва само 5-6 месеца преди премиерата, тоест в много кратък срок. Аз много спокойно отвърнах на директора: „Сега е вече късно да ме предупреждавате, защото съм отказала много други предложения за същия период, но ако дойдете тук, ще си говорим и ще видим”. Той, разбира се, не дойде в Мюнхен. Тогава самочувствието на Скалата беше много високо. Тя наистина беше първият световен театър, макар сега да не е така. Когато дебютирах в Скалата съвсем млада – през 1961-ва, още на премиерата дойде агент от Метрополитън опера и ми направи договор. Дойде друг от Ковънт гардън и с него сключих контракт. Наистина Скалата беше невероятен трамплин за кариера и те си живееха с това самочувствие... Аз си изпях моите спектакли в Мюнхен, изчаках може би един месец, но не получих никакви новини от Милано. Върнах се в Италия, попитах едни приятели: „Кой е най-страшният адвокат в Милано”. Те ми казаха. Телефонирах, срещнахме се, казах му: „Веднага дело на Скалата”. Той се хвърли възторжено, но в театъра така се изплашиха, че ми платиха веднага без дело. Платиха ми всички спектакли, които аз не пях! В цялата ми кариера това са единствените пари, за които не съм се потила.

Имало ли е друг подобен случай преди вас?

Само Алфредо Краус и аз това го научих по-късно, защото пяхме заедно. Попитах го: „Защо не пееш в Скалата?” Отговори ми: „Водих им дело”. Попита ме: „А ти защо не пееш? И аз им водих дело. Оттогава не съм стъпила в Скалата освен на благотворителни изяви.

След един такъв голям концерт, организиран от Световната фондация за борба с рака, имаше тържествена вечеря с 30 официални гости. Аз се явих с едно разкошно кожено палто и казах пред цялата маса на директора на Ла Скала: „Много благодаря за вашия разкошен подарък”. Настъпи гробно мълчание, той много се стресна и въпросително ме погледна „Как, какво?”. А аз: „Това кожено палто е от вашите пари”. Правя си такива комедии, но пък и жестоко съм наказана за тях, защото повече не стъпих в Скалата. Не съжалявам!

Може ли днес един млад певец да си позволи подобна дързост?

Не. Времената са страшно променени. Тогава се говореше за Калас и за Тебалди, както сега се говори за Балотели. Култът не е към операта, защото тя е нещо изживяно. Едно време имаше само радио и то беше важно. Днес значителни са телевизията, компютърът, пазарът. Това е друг свят. Уви, трябва да живеем и в него. Понякога се срамувам, когато казвам на моите ученици: „Пазарът има нужда от такъв тип певец”. Едно време такова разсъждение не можеше да съществува. Ти пееше само това, за което си роден. Изкуството вече е пазар. И трябва да се съчетаваме и с правилата.

Къде остава артистът тогава?

Това е друг въпрос! Не искам да съдя моите колеги, но например един Пласидо Доминго, който е вече мит, си позволява да пее като баритон и не пее добре! Той е роден тенор! Обаче хората идват, за да го видят! Не да го чуят! Това лято Арената на Верона се напълни само за неговия концерт. Бяха дошли да видят Доминго, да се докоснат до мита, но не и да го чуят.

Източник: monitor.bg